Лято.
Горещите дни са дълги, но в моите очи това не е грижа - аз съм малко дете на село при баба и дядо през лятната ваканция.
А там, през дългите горещи дни се случват вълшебства.
Гледам как баба ми меси.
Премята в ръцете си огромна топка меко, жилаво тесто.
Застанала е под рехавата сянка на асмите, препасана с набрашнената престилка.
Цялото й тяло се е напрегнало, капчици пот издайнически проблясват по челото й, но очите й са усмихнати и бистри като безоблачното лятно небе.
Старата маса проскърцва под ударите на тестото.
После сръчно го разточва с отмерени движения на тънки кори.
По целия двор разстиламе чисти бели чаршафи и баба реди корите върху тях.
Бяло, неподвижно чаршафено море.
И се случва вълшебството.
Корите започват да съхнат на жаркото слънце, да се сгърчват по краищата и да се пропукват.
Събираме ги, изсипваме ги на голям куп. Натрошават се, а после любопитно гледаме как придобиват златисния си цвят, докато се изпичат във фурната.
Като изстинат ги прибираме на сухо. За зимата.

Но още сутринта нещо къкри в тенджерата.
Бабината юфка.
Баба загребва с дървената лъжица и една мека, ухаеща купчинка изпълва чинията ми.
Поръсвам я обилно със сирене и захар и бузките ми се усмихват ритмично, докато хапвам това вълшебство.

Лято.
Горещите дни са дълги, но аз съм малко дете и ги обичам.
Обичам юфка,
смокини
и вълшебства.