Стоях пред магазина и потропвах. Чаках от много време, но нямаше значение. Щях да го видя. Сруваше си.
„Здрасти, просто наминавах на път за вкъщи. Искаш ли да ти помогна?”

„Влизай, няма проблем.”

Захванах се с кофата и парцала да изчистя пода, докато той опразваше хладилната витрина. Опитвах се да изглеждам безгрижна и съсредоточена в работата си, докато бърборехме за незначителни неща. Бяхме приятели. Имахме общи приятели и движихме в обща компания. Бях благодарна, че това налага да го виждам често. От първия миг, в който го видях бях безнадеждно влюбена в него. Не се примирявах с тази мисъл и месеци наред се опитвах да си го избия от главата и от чувствата, но след упорито съпротивление един ден просто се предадох: ”Господи, обичам го. Не мога повече да се боря. Да става каквото ще!”

Тогава си позволих да мечтая, че някой ден ще ме забележи и ще ме заобича. Е, сега поне ме познаваше и не му се струваше странно, че наминавам.

„Искаш ли ябълка?” – подхвърлих му една, докато вървяхме към дома му. Почти всяка вечер се прибирах по възможно най-обиколния маршрут, за да прекарам време с него, докато се прибере.

Не изглеждаше да ме забелязва по този начин, по който на мен ми се искаше. Понякога погледите ни се срещаха, но знаех, че просто си въобазявах. Бях влюбчиво момиче, но достатъчно незабележимо и незначително. До сега никой не беше отвръщал на чувствата ми. Аз никога не правех първата крачка. И сега нямаше да я направя.

Вечерта една приятелка остана да спи у нас.

„Искам нещо да те питам - каза тя, докато си навличахме пижамите – не ми се обиждай, просто съм любопитна. Ти харесваш ли го?”

Сякаш ме заляха с ледена вода и хиляди иглички се забиха в мен. Толкова ли беше очевидно? Нима се бях издала? Щом тя е забелязала, тогава той...?

„Да.”- беше като въздишка.

„Знаех си! Мисля, че и той те харесва.” – и закачлива усмивка пробяга по лицето й.

Поклатих глава. Нямаше начин. Просто сега щеше да е още по-смущаващо, че някой е разбрал малката ми тайна и ще ми бъде още по-трудно да не се надявам.

Все още беше светло. Не ми се прибираше след края на работния ден. Нямаше за къде да бързам. Той се беше върнал от почивка на морето с техните, но едва ли щеше да мине. Много ми се искаше да го направи. Понякога вместо аз да минавам през магазина, където работеше, той наминаваше през този, в който работех аз.

Грабнах една кофа и реших да чистя, когато чух вратата да се отваря. Краката ми се подкосиха. Главата ми се замая. Той беше. Какво прави тук? Защо идва сега? Защо изглежда толкова различно – нерешителен, объркан?

„Здрасти. Може ли да дойдеш за малко да поговорим?” – беше рязък, делови.

„Ей сега, имам малко работа, ще ме изчакаш ли?” – опитах се да си придам безгрижен вид.

„Може ли после да я свършиш? Трябва да ти кажа нещо.”

О, това беше различно. Това звучеше плашещо. Нямаше начин да е това, което ми се искаше да е. Да, напоследък се бяхме сближили и все по-често погледите ни се срещаха, което ме оставяше без дъх, доста време прекарвахме заедно, но едва ли...

Пуснах кофата и едва успях да накарам краката си да се движат. Седнахме един срещу друг на малката масичка отпред. Той заговори и аз се изгубих...Липсвала съм му, разхождал се е привечер по плажа и мислел за мен и как му се искало да съм там, за първи път нямал търпение да се приберат от почивката, за да ме види, знаел, че сме добри приятели и не искал да разваля това, но имал по-силни чувства и дали бих била съгласна да опитаме...Гласът, който ме плени от първия миг казваше нещата, които мечтаех да чуя от толкова месеци насам...Беше нереално. Беше сън. Загубих представа за времето. Толкова мечтаех за този момент и когато се беше случил се оказах неподготвена и зашеметена.

Прошепнах нещо. Опитах се да обясня, че и аз се чувствам по този начин, че нямам нищо против....Задъхвах се, заеквах, изчервих се, страхувах се да погледна в очите му да не би да се събудя и всичко да е свършило.

Не помня колко време сме седяли един срещу друг. Помня, че се усмихнахме, че се осмелих да го погледна в очите по-дълго, за да мога да му предам с очи, това което не успявах да му кажа. Помня, че ме хвана за ръка и си тръгнахме заедно, за да ме изпрати. Помня, че избрахме най-дългия маршрут.

„Знаеш, че не съм готова за това.” – загледах се в пукащите горящи съчки. Аромата на борове, пушек и залязващо августовско слънце се смесиха с топлината на ръцете, с които ме беше обгърнал.

„Аз не съм като баща ти, вече трябваше да си се убедила в това.”

„Знам. Просто се страхувам. Трябва ми време.”

„Не се притеснявай. Мога да чакам. Чувствата ми няма да се променят. Освен това...- не успя да скрие въздишката си – получих повиквателната. Септември влизам в казармата.”

Инстинктивно се свих по близо до него и усетих, че сме се загледали в огъня напрегнато. Знаех, че го обичам. Удивлявах се на увереността му. Още на втората ни среща като „нещо повече от приятели” ми каза „Обичам те и искам да се оженя за теб” в едно и също изречение, което за миг ме паникьоса. Неочаквано много страхове изплуваха от мрака на мислите ми, но приех шегата. Не можеше да бъде толкова сериозен. Но той беше. Искаше да съм на ясно, че няма да съм бройка, че съм важна за него...Твърде много хубави неща, за да са истински - помислих си тогава и поведох друга битка – сега любовта ми беше споделена, но имаше толкова неща, които ме плашеха.

„Мамо, какво е това?”

„Писма.”

„Уау, много са. Какво толкова сте си писали?”

Най-големият ми син затършува из прашните кутии и люботитстваше за всичко.

Не ми се вярваше, че е минало толкова много време. Дори писмата наистина ми изглеждаха много. Но все пак помня, че понякога му пишех по две на ден. Бяха дълги две години тогава...Бяха единствените пъти, в които съм виждала сълзи в очите му. Когато се разделяхме и влака го отнасяше далеч от мен. Страховете ми се бяха изпарили. Цялото ми същество гореше от копнеж и знаех, че единственото, което искам е да съм с него непрекъснато и да няма разстояния.

Казах му „да” в най-слънчевия ден на май, след казармата и толкова много изпитания.

„Татееее!” – изчурулика дъщеря ми, докато той влизаше през вратата и оставяше покупките, за да отвърне на прегръдката й.

„Ей, вижте, какво ни е донесъл тате” – измъкна се от прегръдката му тя и отидоха с момчетата да разопаковат изненадите си.

„Добре ли си? Боли ли те нещо?” – попитах го нежно преди да влезе.

„Не.” – учудения му поглед срещна моя.

„Чудесно!” – отвърнах аз и обвих с ръце лицето му. Оставих се топлината на устните му да се слее с моята и усетих ръцете му да ме обгръщат. „Имаш вкус на шоколад.”- му прошепнах без да се отдръпвам.

„Е, знам какво обичаш.”

Смехът ни се разля из коридора. Любовта ни и копнежа не се бяха променили с времето. Сега знаех как да отключвам безвремието и да изключвам настоящето само с една целувка. Сега малките мигове от живота си пазехме като скъпоценности, осъзнавайки колко са безвъзвратни.

Той ме притисна по-близо и зарови ръце в косите ми. Зашепна ми с онзи топъл глас, който винаги ме омагьосваше и краката ми се подкосиха, а погледа ми се премрежи точно като онзи нереален ден в магазина или онзи най-слънчев майски ден....

„Мамоооо, татеееее, елате да видите!”

Изхихикахме едновременно и аз се измъкнах от прегръдката му. Беше просто вторник вечер.